От дума на дума, от случка на случка и като се огледахме, под кривата круша се събра кажи-речи целия народ. Всеки разправя как са го докарали под келявото дърво и всеки казваше, че неговата история е -най, ама -най!

   Нашия Пешо Стоянов беше излязъл от мода, но той не го вярваше и туку извисявяше глас :”Глейте, бе хора, чуйте ме бре! “, обаче никой не го франгесваше за нищо и дори го отбягваха, защото вече не носеше и памперси. Ония, дето бяха отънели като Тодорка вече се събираха по две в дипломатическо куфарче, ама никой дипломат не ги искаше, дори и като куриозен ръчен багаж. Така че изпосталелите българи си се гънеха един о друг и правеха тълпата под кривата круша още по- живописна и разнообразна.

   И така, както се бяхме събрали, един от по-младите, които все още не бяха забегнали по чужбина и виждаше по-добре, погледна към клоните.  Погледнаха и другите и  почнаха да коментират:

  - Я глейте, бе! Горе има народ! Ръфат круши, та ушите им плющят, висят по клончета и вейки и глозгат всичко, до което се докопат. Гаче са гъсеници, всичко смилат!

  - Верно бе! Ядат и дебелеят! А клоните, различни по цвят – сини, чрвени, оранжеви, зелени, лилави, а най-отрупания – жълт! Да не са го одрискали?

  - Сигурно! Крушата прокарва, тия са яли най-много и затова са се одрискали! И как смърди!!! – тази мъдра констатация направи най-стария член на подкрушовото общество дядо Христоско на 101 години.

   Ония отгоре, като видяха, че почнаха да ги разискват, взеха да хвърлят по някоя огризка, та народа да се сбие за тях, да се изпокара, да се залъже или да си затрае. Като се случи това събитие, вместо да се съсредоточат към огризките, обществото се окопити и ревна:

  - Я, ама това са управниците, бе! И клоните са вапцали, като че крушата им е бащиния! Ама тя е на всички! Гледай ги бабанките, държат се за тях и не се пускат! На вейчица, на листенце, ама не се пуска, глозга! Тоя пък с червените бузки, дето не му се разбира какво говори, дворци и планини е завардил! – люто кълнеха хората, а икономически образованите почнаха да разясняват, че тия клончета, вейки и листенца са златни, защото пускат комисионни. Затова и управниците държат здраво като гаечни ключове и не щат да пускат нищо. Комисионните били направо изумителни и някои вече отдавна са милиардери – така смятаха икономистите, но от това на народа не му ставеше по-добре.

  - Ми как не сме ги обрулили до сега? Че то, ние тук само истории си разказваме и се джавкаме помежду си, сякаш сме депутати. Ей ги , пак хвърлят огризки!

   Тогава една едра и запазена за годините си жена, разгледа по-внимателно огризката и макар че по нея нямаше почти нищо за доогризване, тя забеляза стърчащо връхче на хартийка. Дръпна го и се ококори:

  - Тишина, народе! Тук има бележка някаква…я, не бе, това е предизборно обещание! Да бе, нали идват избори  и почват да се наддават в обещанията. Даже и неоглозгани огризки нн хвърлят! Белким се залъжем .

  - Какво да им ги четем! Все едно и също обещават, все ни лъжат, а ние се стопихме, отъняхме, обедняхме! Няма да им вярвам!!! Що не слезнат да поживеят с нас? Цялата круша са приватизрали, а на нас оставят само да я поливаме и да чегъртаме от кората.

   Това ядоса страшно много циганите и те ревнаха:

  - Ние сме социално слаби, бедни и ни е студено! Да я отрежем, да си подпалим кюмбетета или да я направим на талпи и да я продадем на гърците. Давайте секирите!

  - Как ще я горим, бе! Та това е единствената ни круша! Крива, ама е такава, защото сме допуснали да се изкриви, пък и тия горе много ни натежаха. Що не вземем да я раздрусаме, че да паднат тия с крушите, а после ще изправим и дървото! – предложението дойде от Иван българина.

   При тия думи някои се размислиха. Какво ли ще се случи? Нови хора ще накацат върху клоните, още по-гладни, още по-напористи. Пак ще берат плодовете и пак огризки ще хвърлят. Тъй ли ще я караме?

   Тогава се сетихме за неосъществения ни мерак да се свържем с братския джибутянски народ и да завържем ползотворна връзка. Тоя вариант ни беше ей така, за едната резерва. Ама…зимата пак ще дойде! Тогава никой не ни обърна внимание, макар че за командирования бяхме събрали две щайги с провизии. Ей сега е моментът да си цаним парламентьор, няма как да ни откажат! Да, ама кой…

  - Не се чуди, народе, светна ми кой ще я свърши работата! Я да свалим при нас министърката на културата и туризма (за краткост културизма) Нина Чилова, че нея да пратим в Джибути. Тя няма да се усети, че е в Африка, ще и пробутаме, че  е американски щат и ще се навие.

   Още в същия момент връзката с нея беше осъществена ( нали е предизборно време и депутатите кътат народа ) и от министерския клон казаха, че хубавата мома приела да ни услужи. Армагана в щайгите дарявала за детски дом, но понеже е културна министърка, за из път искала нещо по-културно за забвление и помолила да й осигурим дванадесетте опери от Йордан Йовков. Така хем ще си пътува, хем ще изучава родното оперно изкуство, та да не се срами като я пипат какъв е  и да каже, че е художник.

   Разбра се, това ни смути, но само за миг. Гошо даскала седна веднага да пише либретото, а Зюмбюлка от циганската музикална група се зае да сформира оркестъра. Така за нула време събра тъпан, две флигорни, три кларнета, пет дайрета, два акордеона, пет зурни, тамбура, мандолина и пет каба гайди. Не приличаше на симфоничен оркестър, но Нинчето със сигурност нямаше да схване разликата и щеше да остане предволна, че хем си е обогатила културата, хем е услужила на народа. Като Европа ни се назландисва и все ни търси кусури да не ни пуска сред тях, ще ходим на топло в Африка.

   Това с Джибути го решихме, но въпросът с огризките си оставаше . Докога ще ни замерят с огризки в предизборно време? Кога тия, дето са горе в клоните ще видят как живеят тия долу под клонте? Кога ще видим хора, които вместо да ни лъжат и да ни замерят, ще има такива, които си разбират от работата и вместо да се занимават само с ръфане, ще започнат да отглеждат и плодове? Чудим се ние, но нямаме много вяра, че ще се случи. Чува се, че за дървото чакали цели отбори от гейове, истински педерасти, певачки и други нискоквалифицирани човечета, които са много далече от професионализма на хората, които наистина могат да отглеждат здрави и качествени плодове. Такива хора, разправят, можели и да изправят дървото, а изправи ли се кривата круша и ние под нея ще се изправим и ще си върнем себеуваженението и националното достойнство. Ама дали това е политиката на тия горе и дали тия, които пък тях командват, ще им разрешат да ни разрешат да се изправиме? Кой знае – политика, а за нея се казва, че е мръсна работа. Все пак, въпросът за кривата круша си остава въпрос на тия от под кривата круша, нали?

Април 2005 г.

 Латинка Минкова

 Откъс от книгата "Под кривата круша" (Изд. 2007 г.)