Парламентаристите заседават в Парламента, ние – под кривата круша. Те бяха във ваканция и се изстягаха по световните курорти, ние опъвахме по къра. Всеки според заслугите. Имидж, братче! То и компанията се промени. Василка, оная, дето радееше за вечна дружба с джибутяните (народ в Африка) взе, че замина за зимъска да си спести от дървата за огрев и не се върна. Чухме, че се присламчила към вожда да някакво племе, почнала да въвежда приватизация по български, да, ама нещо й свили сармите. Обаче българите нали сме оправни, та и нашата дружка забила към столицата Джибути, основала партия “Под правия банан – лично мой” и сега е депутатка по тяхному. Даже комисия някаква оглавявала, а завалийката тука си беше гола вода, но да си кажем правичката, у нашия парламент голата вода е много повече от свястното мляко. А бе толкова много вода, цяла буйна река и влачи с пълна сила към личните си сметки и нищо не оставя след себе си. Но толкова за Василка!

    Виж, за някои други – вечна им памет – отидоха си хората, покосени от ядове и здравната реформа. И точно по този повод е дебатът ни и отваряме глава, щото ние главата за енергетиката, т.е. топлото я затворихме. Понасякохме вършинак из гората и кюмбетата ще бумкат. Сега кахърът ни е здравето, че ни доктор идва да ни погледне, ни поп ни опява, че и те разделени на синоди.

   - Как ще я къдрим сега с тая глава? – откри официалното заседание под кривата круша Стоил.

   - Защо да мислим, бе? Каквото и да решим, тия със стъклените очи в Европа казват на нашите политици какво да правят и те го правят, без да мислят! Що ли ги хрантутим тия депутати? – измърмори Гошо, който няма добитък е я кара на лапад.

   - Я трай, бе! Нали са народни…а бе, изедници са си! – след кратък размисъл довърши Станойчо.

   - Сериозно, дами и господа, че иде време да храним добитъка, а главата за здравеопазването си стои отворена. Зима иде, доктор нямаме, пари за илачи също няма, а изедниците аптекари надуват цените, поп се нямаме, а вие издребнявате в квалификации. Ще ядад, я, като им даваме!

    Тогава се обади пенсионерът Симеончо. Наострихме уши, защото идваше директно от София е беше лъскал жълтите павета на път към някакво министерство.

   - Тая глава, драги хора, предвижда дарения. Само дарения и нищо друго. Ни пари, ни болници, ни нищо ще ни искат. Само дарения!

   - Е какво ще им дарим, бе Симеончо? Съдраните гащи или пробитите галоши? – основателно попита Гошо.

   - О, не! Те си изхвърлят у нас къде-къде по-нови дрехи, коли, машини и прочие, а ние им се радваме като на ново! Органи ще даряваме – бъбрек, джегер, такива работи. Така де, що са ти два бъбрека, като можеш и с един? - обясни ситуацията Симеончо.

   - Добре, бе пич! – по европейски възрази Пена.- Като си дадем органите, как ще живеем?

   - То па това сега дето го водим живот ли му думаш, ма? Я се погледни какво бостанско плашило си! А това е изискване, иначе няма да ни затворят главата. Не я ли затворят, няма Европа. Ти мани това с органите, ами погледни атомната централа! Разумно ли е да я затварят! Не е! Ама те искат! Щото иначе няма да затворят главата с енергетиката. Няма разум, има диктат! – това го обясни Лиляна, високообразована бивша физичка. – А ти, Тошо, и ти Пешо, дарете си главите бе, ама не горните, че ви служат само капите си да крепите на тях. Хи, хи, хи…

    С този весел, жизнерадостен и оптимистичен смях се разотидохме да си гоним селската работа. Като тема за размисъл ни остана като как ще ги затваряме тия пусти глави, че както сме я подкарали, туку виж сме затворили генерално главата “България”.

Октомври 2002 г.

 Латинка Минкова ( Откъс от книгата "Под кривата круша")