…
… Aз съм Времето…
… Безвремие ли съм аз?
… Аз съм отвъд материята…
… Какво друго извън материята има?
… Аз съм извън пространството…
… Къде съм аз?
… Аз съм извън Разума…
… Какво е Разумът?
… Аз съм Абсолютното, Съвършено Нищо…
…
… И Всичко свърши…
Вселената оредя.
Опустя.
Няма ги Вселените.
Няма ги Световете.
… Дойде Краят…
За Края не може да се разказва. И въпреки всичко аз ще разкажа за Края. И за Началото. После пак за Края. После пак за Началото…
Родиха се Вселените.
Разнообразни.
Противоречиви.
И са умрели.
Започнали са от мен и са и са свършили през мен. Аз бях тяхното начало и краят им. Между тези две събития минаваха чудовищно дълги Времена.
Никой не би могъл да ги измери.
Защото времето е неизмеримо.
Наистина ли е неизмеримо?
Аз съм отвъд материята…
Аз съм небитието.
Преди мен не е имало Нищо. Нищото е бил Абсолютен Господар на несъществуващото. Пустотата е била съвършена и никаква надежда, че небитието ще се промени, не е съществувала. Чернотата е бил единственият цвят, тишината – абсолютно беззвучие, мъртвилото – единствено състояние.
…
Нямаше звезди, нямаше мъглявини, нямаше материя.
Имаше догалактическа плазма.
И от несъществуващото се чу стон…
Първият.
От несъществуващото дойде Диханието…
Материята измести Небитието.
Роди се Времето.
От тази първа секунда винаги ще се носи стон. Идва от миналото и от бъдещето. Този стон разказва за всичкото, което се е случило от тази първа секунда, и за всичкото, което ще се случи, докато не се разпадне и последният атом.
Видях частичката, от която се родиха и Вечността, и Времето, и Всичкото. От този миг започна Началото.
В него онова първо Дихание беше заложило раждането и умирането на Вселените, на Галактиките, на звездите и планетите, на Разума, на различни животи и различни смърти. От него щяха да произлязат световете, то щеше да ги направлява. Диханието щеше да създаде животворната Капка, която да оплоди сътворените светове. И от Диханието щеше да се роди всевиждащото око, което да направлява тези сътворени светове.
Диханието и Окото щяха да са всичкото, да изграждат световете и да се съдържат във всичко живо и неживо, а разпръсналата се Капка да опложда размножаването на тези светове.
Да дават Начало и Край, защото предстояха много Начала и много Гибели.
…
От първата секунда ще минат милиарди години.
Ще се родят Вселените, ще се родят мъглявини, Галактики. Ще има звезди, планети…ще има хора, Разум. И те ще се раждат и умират, и животът им ще бъде като миг във вечността. Вселената ще отгледа всичко, Галактиките ще се уморят от своя бяг в Пространството и ще се спрат.
В края на Времето или в началото на друго Време?
После Галактиките ще поемат по обратния път към своето си Начало и към своята си Гибел.
Милиони години те ще се привличат, спомняйки си за отминалия живот, но той няма да бъде същият.
Нощните небеса ще бъдат жарки, дните – изпепеляващи. Това, което е било, ще започне да умира и да се разгражда. Планетите ще се разтопят, звездите ще се разпаднат и всичко ще се превърне в ядра и електрони.
Вселената отново ще се събере в едно топче. Ще минат милиони години, в които времето ще си почине, а Диханието, Окото и Капката ще преосмислят дали този опит е бил достатъчно добър, та като родят следващите вселени и светове, те да са по-съвършени.
Така се раждаха Вселените.
От Окото, Капката и Диханието.
Раждаха се и умираха.
И никой не подозираше колко разнообразни и чудни можеха да бъдат Вселените. Колко удивителен живот беше заложен от Идеята и Диханието. И когато мисълта за Съвършенство стане достатъчно добра, Диханието, Окото и Капката отново щяха да пръснат възродилата се за нов живот праматерия, от която да се роди Ново Пространство. Но то ще съдържа в себе си всичко, което се е случило преди това. Ще съдържа и бъдещия си живот, който може да бъде и същият, както в предишното Пространство и предишната Вселена. Но може да бъде и друг.
И никой нямаше да знае кога е било началото и има ли истинско начало, кога ще е Краят и има ли истински Край.
Вселените ще раждат своите си светове и Галактики – те – своите си звезди и планети – планетите – своите животи или липса на живот.
Животът пък щеше да роди своя Човек и Разум. И този Човек винаги щеше да е свързан с Космоса, защото и той, както и всичко в него са сътворени от космическата материя и оплодени от Капката. А Разумът му винаги щеше да е насочен към този Космос, защото душата му е вдъхната от Диханието и Идеята.
А Идеята беше тази, която разбуди Разума на хората.
По своята същност Разумът беше нещо най-съвършено и доближаващо се до Идеята. Но Разумът беше и разум – зависи къде се беше родил. Важното е, че винаги беше при хората. И каквито и да бяха тези хора, разумът и животът им, планетите и Галактиките им – всички бяха обречени на Смърт и Прераждане.
Този кръговрат може да е Вечен…
А може и да не е …
Латинка Минкова
Откъс от книгата ми "Животът - една изящна трагедия" Изд "З.Стоянов" 2002 год.