Малко са безапелационните събития, с които ние, българите, се гордеем. Дали поради прекалена недоверчивост или защото живота ни е научил да не приемаме нещата като чиста монета, подлагаме почти всичко на съмнение. Така е и с националния празник Трети март. Дали да се гордеем или отново да започнем да се взираме в събитията, довели този ден – Първи от новата история на България.
Има два варианта - да сме горди или не. При всички случаи е по-добре да изберем първия, не само защото това е част от историята ни, но и защото ни изгражда като хора, които имат самочувствие на народ с невероятна съдба и силен дух, устояли на петвековно робство.
Хората от Сливен имат право на малко повече гордост, защото точно този край е дал на тогавашната история много българи-герои, които сега няма да споменаваме, но ще разкажем за един човек, духовник и родолюбец, който е свързан с една от светините на България.
Може би не знаете, но духовникът, осветил Самарското знаме, е от Сливен.
Архимандрит Амфилохий е роден в Сливен през 1817 г. Получава духовно образование в Русия през 50-те години на XIX в. Бил е в много православни манастири в Русия, Румъния, Молдова и Гърция. Когато избухва Кримската война (1853-1856) той става свещеник на българските доброволци в нея, след което се връща в Сливен и агитира за въстание. Осъществява контакти с четите на Гунчо войвода, на Тодор Харбоолу и на Анастас Хаджидобрев.
През 1875 г., когато сливналии решават да възстановят един от най-известните манастири „Св. Спас”, строен по времето на цар Иван Асен II, отново е тук. Наред с духовните си задължения, той се включва в подготовката най-напред на Старозагорското, а после и на Априлското въстание. Именно този е най-интересния период от неговия живот. Някои автори го сочат за автор на математическото доказателство, че Освобождението е близко. Чрез заменяне на буквите в думите „Турция ке падне” с цифрите, съответстващи на буквите от църковнославянската азбука се получава годината 1876. Това е спорно. Безспорното е, че архимандрит Амфилохий е един от ревностните разпространители на огнените слова – „Турция ке падне в 1876 лето”.
Когато се подготвя корпусът на опълченците, успоредно с него се създава групата на свещениците, които да го обслужват. На 21 април 1877 г. за свещеник на 1-ва опълченска бригада е назначен архимандрит Амфилохий. Любопитен факт е, че за свещеници на опълченото се назначават само българи. В началото на май 1877 г. е въздигнат в длъжност свещеник на цялото опълчение. На 6 май 1877 г. в съслужение със свещеник Петър Драганов , архимандрит Амфилохий освещава Самарското знаме и отслужва тържествен молебен. Няколкото хиляди участници в този славен ден, сред които са ген. Н. Николаевич, П. Алабин, ген. Столетов, Евлоги Георгиев, старият хайдутин дядо Цеко Петков и шестте дружини на Българското опълчение с личен състав от 2500 души, сред които и 66-годишният опълченец Гаджал войвода, плачат от радост и вълнение.
Архимандрит Амфилохий служи вярно в редовете на българското опълчение. Той крепи духа на опълченците, вярата им. Духовният им пастир е до тях, когато силите и смелостта са на предела. С това той внася частица към заслугите на славните български дружини, които изминават пътя от Плоещ през Шипка и Стара Загора до победния завършек на Освободителната война. След това следите му се губят, което означава, че мирно и тихо, като истински Божи служител, чинно е изпълнявал своите духовни обязаности. През годините за него се споменава рядко.
Архимандрит Амфилохий умира през 1886 г., според едни автори в София, според други в Сливен.
Това беше краткото животоописание на един бележит духовник, родолюбец и сливналия, който е посветил живота си в името на Свободата и на народното добруване. Отишъл си е от света тихо и незабележимо и дори не се знае къде е погребан. Този човек и положил костите си със съзнанието, че хората, които остават след него трябва да се гордеят с националната си принадлежност. Затова разказахме за него – архимандрит Амфилохий, човекът и духовникът, отдал силите и живота си за да го има Националния празник Трети март, ден, в който имаме пълното право да се гордеем, че сме българи.
