ОБИЧАМ ТЕ ОТПРЕДИ МИЛИОН ГОДИНИ

    Безумният ми летеж из времето и пространството ме умори. До смърт! Летя из безкрайния космос милиони човешки живота…

    Родих се на чудовищно далечно разстояние – в друго време и пространство. Там, където започваха първите секунди след Сътворението…

    Огнена лава заливаше повърхността.

    Не можех да намеря миг покой, страхувах се да се задържа на едно място, защото очаквах земята да се разпадне и да ме погълне в бушуващите си огнени недра. Огромни кълба зловонни газове ме гонеха, извиваха се като спирали подире ми, а аз бягах. Земята се цепеше около мен, разтопени маси се надигаха във високи хребети, люлееха се страшно и после застиваха в причудливи форми.

    Другаде, уж спокойни планини се пръскаха на хиляди парчета, оглушаваха ме и небето се закриваше от черната им маса, като че искаше да ме погребе. Слънцето се скриваше зад кървавочервени облаци, ужасено от трещящия ад и самотното същество, което диреше истината и отстояваше правото си на живот. Затова и аз бягах, не се спирах пред нищо, нищо не можеше да му уплаши.

    Огнени реки бълваха лавата си до мен, жегата ме пърлеше, смрад ме давеше и усещах как гърдите ми се пръскат от стотици атмосфери налягане, но аз пазех клетката живот в себе си. С едно дихание, с поглед към една проблясваща микроскопична точица, но животът беше в мен.

    Преминах през този ад, през раждането на планетата, видях първата амеба и много се зарадвах, че вече сме двама. Две космически чеда, чиито клетки съдържат звездната материя, от която ще се роди разумът. Вече знаех, че животът е създаден, в мен пулсираше част от Идеята. Оставих родилната болка на планетата и продължих.

    За да се родя отново.

    И заживях в друго време и пространство.

    Щастието и ужасът от раждането на живота още витаеха в клетките ми, не можех да забравя грохота, нацепените недра на планетата, не излизаха от разума ми предсмъртните конвулсии на първите амеби и огромното желание  на онези след тях да живеят, огнената лава, поройният дъжд…

    Мечтаех за спокойствие и тишина.

    И се родих тук.

    Десет човешки живота бродих по тази планета – моята планета – защото на нея нямаше друго същество. Нямаше и дървета, нямаше реки и морета. И Слънце нямаше, студ нямаше. Само безличие. Природата беше изгонила всички ярки цветове и усещанията и беше оставила само едно бледожълто небе и пепелява земя. Нямаше планини, долини – цялата планета беше равна, гладка, тиха и безжизнена. Не се чувстваше никакъв звук.

    Бях сама.

    Чаках изгрев или залез, но небето си оставаше неизменно бледожълто. Нямаше и помен от облак, звезди не видях. Ослушвах се дори за някакъв дребен шум, търсех промяна в цветовете, като животно душех за някаква миризма – нямаше нищо. Бледожълто и пепеляво, тихо и спокойно. Вървях напред, планетата беше моя. Десетки, стотици години между два цвята и вечна тишина.

    После видях следите.

    Тръгнах след тях. Те кръстосваха планетата, криволичеха и изведнъж се преплетоха с моите. После тръгнаха успоредно. Значи ще вървим в кръг и няма да се настигнем! Застанах на едно място. Имах безкрайното време пред себе си и ново прераждане. Не ми стана студено, а и умора не чувствах, не ме плашеше буря, жега – нищо…

    И то се яви.

    Слабо, самотно куче с увиснали уши и меланхолични очи. Гледаше ме, без да мига и стоеше на разстояние. Бях го чакала цял човешки живот. И то беше пепеляво, почти се сливаше с цвета на планетата. Само очите му проблясваха – тъмни, влажни и самотни. Страхувах се да не си тръгне. А ако все пак се уплаши и избяга? Колко ли кучешки живота е прекарало тук и какво ли е преживяло – тук или някъде си? Престъпих една крачка – съвсем малка.

    Кучето ме гледаше, не трепваше, дори ми се стори, че не диша. Очаквах да заскимти или да завърти опашка. То само ме гледаше. Протегнах ръка – пак не помръдна. Само очертанията му се размазаха и започнаха да се сливат с фона на пепелявата земя. Приближих още малко. Кучето ме погледна ужасено, очите му се разшириха неестествено и в тях видях една друга Вселена – бездънна и безкрайна, Вселена без проблясък на светлина, две абсолютно черни дупки, изпълнени с кучешка самота.

    Извиках, но не чух вика си. И той изчезна. Заедно с последната ми крачка и кучето се стопи. Само въздухът затрептя леко и после всичко застина. Като че не е било. Годините преминаваха през мен, не поглеждах, защото исках да запазя спомена за живото същество, което беше до мен.

    Когато след цял един човешки живот погледнах, видях отново кучешките очи, но само тях – кучето го нямаше!

    Гледаха ме две бездни, изпълнени със самота. Знаех, че вече няма да изчезнат. Исках само да се махна. Вече не исках тишина и покой. Трябваше ми друг живот, жаждата за истината и обичта ме пронизваше, трябваше ми човешка топлина. Самотните бездни в кучешките очи ме привличаха. Не знаех какво има в този свят, който беше на дъното им, но моето време изтичаше. Започваше поредната конвулсия.

    И се родих при хората.

    Бяха много.

    Нормално много, както на всяка нормална планета. Между толкова същества аз трябваше да открия истината и обичта.

    Бях заслепена от цветове. Те плиснаха в очите ми, ослепиха ме за години. След покоя, тишината и ужасяващата монотонност на два цвята, това великолепие ме замая.

    Научих се да се радвам на природата. Радвах се на лекия повей на вятъра, исках да прегърна морските вълни, целувах цветята, милвах земята, протягах ръце  към Слънцето. После бягах по влажната пясъчна ивица до изнемога, плувах с делфините дотогава, докато не почувствах, че в мен не е останала капка сила. И все пак продължавах, защото исках да изразходя живота, който се беше натрупал в мен при безбройните ми звезди прераждания.

    Бях звездна дъщеря.

    Родена от тях, въплътила в себе си космическата материя, разум и идея, плод на природата – такава, каквото беше и всичко около мен. После продължих към полюсите. Снегът ме затрупваше, прехвърлях огромни снежни полета, кожата ми се обели от измръзване, само сърцето ми остана горещо – страшно горещо, защото обичах живота! Бях негово въплъщение, аз бях животът въобще. Клетките ми кристализираха от студ, а сърцето ми се запази –горещо и тръпнещо. Трябваше да намеря най-човешкото – истината и обичта!

    Прехвърлих ледения полюс и стигнах до жегата.

    Пустинята ме обжари в зноя си, изсуши ме, изпепели тялото ми. Само сърцето остана да… търси!

    Обиколих хиляди градове. Опознах много хора. Толкова много хора! Бях запазила себе си и на онази влудяваща със самотата и еднообразието пепелява планета, минах през трещящия ад, опознах разнообразието на този приказен свят и сърцето ми беше жизнено, като че не беше изживяло хиляди човешки животи.

    Живеех в град и всичко около мен беше хубаво. Имаше хора, а аз стъпвах по горещи въглени и исках да ги угася със сълзите си. Светът се въртеше около мен, а душата ми кънтеше празна – като ония огромни кучешки очи, събрали в себе си пепелява мъка.

    Печал обгърна и моето чело, с печални лъчи ме милваше Слънцето, безпомощно отпусках мигли, за да скрия океаните от сълзи. Есенните ветрове разнасяха тъгата ми, бисерни капки дъжд охлаждаха лицето ми. Пожълтелите листа шумоляха в косите ми – толкова мъртви и толкова самотни, колкото бях и аз. После събирах кристални капки роса и започвах да рисувам с тях нежни лилави цветове – послания към тъжната ми душа.

    Колко живота преминаха през мен…

    И тук, при човеците, разбрах, че светът е разделен на две противоположности, които взаимно се отричат и в същото време не могат да съществуват една без друга.

    Има нощ, за да има ден. Утро и залез, живот и смърт, добро и лошо. Ако нещо се роди, то ще умре. Ако Слънцето не изгрее, няма да залезе…

    И човеците са разделени на две – мъже и жени. Там разбрах какво е да си болезнено сам, ако не попаднеш в пространството на другата половина, с която ще бъдеш цял. И може би тая половина да е на другия край на Земята, но я има, кръжи в своята си орбита и се чувства бедна и разполовена. И аз имах свое пространство, изпълнено с тъга, толкова гъста, че с нищо не можеше да се разсее. Понякога се събирахме такива човеци и се смеехме, с гласовете си искахме да разчупим тъжните си обвивки и когато не успявахме, тя ни обгръщаше още по-силно в своята безнадеждност.

    Прекарах няколко живота, носех в себе си вселенската тъга от пепелявата планета и кучешките очи. Понякога в гърдите ми бушуваше страстта, набрана на планетата, където се раждаше животът. В мен се пресичаха различни чувства и разстояния, светът се свиваше в съзнанието ми, възприемах го като малко топче, обгръщах го с поглед, съживявах го с дъха си.

    И все пак оставах в своята орбита и пространство.

    Тъгата се вселяваше в мен, клетка по клетка душата ми се сковаваше, мъртвилото обсебваше чувствата ми. Понякога ми се струваше, че съм открила другата половина на моето цяло пространство, но плъзгах ръце по прозрачна студена повърхност на чуждото същество и си тръгвах. Само една неизплакана сълза в повече оставаше в очите ми и още една спотаена въздишка.

    Вървях през света и болка разкъсваше душата ми, когато дните ми минаваха през незаселената моя половина. Космическите мъглявини ме обгръщаха и ме връщаха в предишните ми времена и стотици животи, изживени в съзнанието ми. Опитвах се да загася огньовете от милиардите градуси, бликащи от звездите, за да изпепеля духа в мен, да забравя, че съществувам. Исках да не остане нито една моя клетка, която да напомня, че съм била…

    И все не можех…

    Оставах винаги, прераждах се в различни неща, космическия прах ме поемаше и разнасяше из пространствата и аз живеех в различни времена. Разнасях се из Вселената и в колкото и малка частичка да се прераждах, винаги оставаше един атом, населен с Тъга.

    Когато погледнах тук и разбрах, че всичко е разделено, у мен се породи надеждата, че пресичайки другата орбита, ще се родя изцяло и след това моята смърт ще бъде истинска, а самотното ми скитане между звездите ще спре. Ще дочуя въздишка, но няма да погледна кой е, защото до мен ще диша другият Звезден човек, който също като мене е бродил из Вселената.

    Милиони години, за да кажа „Обичам те”…

    И когато си помислих, че моите безумни лутания из пространството са били напразни, защото изтичаха годините ми на тази планета, поисках само едно.

    Да престанат безкрайните ми скиталчества из лабиринтите на съществуването, да протегна ръка и да кажа:

    „Обичам те отпреди милиони години…”

    И да поема пътя към Истинската Смърт…

.Латинка Минкова

Откъс от книгата ми „Животът една изящна трагедия”, изд. „З.Стоянов”

.