Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2013 17:25 - ПОГРЕБЕНИЕ
Автор: lateto Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3121 Коментари: 0 Гласове:
2



   Когато Стамат Каракушки взе, че умря, цялото село изпадна в потрес. Не че Стамо е умрял, а защо баш сега!? В момент, когато беше напълнил бидони и бъчви със сливи, когато джибрите точно превряха и ставаха за варене на ракия, той, моля ви се, да вземе да умре! В първия момент някои от селяните дори си казаха, че си прави майтап, защото тази година Стамо беше надминал себе си. Де що имаше джанка или какъвто и да е плод, пускащ драгоценната течност, беше най-надлежно одрусана и съответно прибрана в съдове. Не му стигаше Пенкьовската планина, ама изтръшка и Ерулската, че чак и до Вискяр планина ходел! Пусти мераци за здраве! Е, не ходенето по баирите имаме предвид в този разказ, а желанието му да се дезинфекцира на всеки час. Шишенцето с ракия все до него. Мине час, Стамат го отпуши, удари един гълток и като примижи, изрече през пожълтял мустак„ За дезинфекция, ще знаеш!” Дори нощем се дезинфекцирал! Това се знаеше от Петрана Кракушка, вярната му съратничка в живота и майка на трите сина-левенти.  Та както вече отбелязахме, Стамат умря. В неподходящо време, ама смъртта не пита. Пък времето жежко! Трябва да се погребе човекът! За късмет, в селото имаше един дърводелец, вярно, стар, ама с работещ инструмент. Щом научи за поръчката, захвана се с жар да рендоса няколко дъски, после обясни на опечалената Петрана, че като го покрие с одеало, ще се маскират несъвършенствата, па и кой ли толкова ще види в село! А на смъртта, думаше й той, и е все едно дали с дъски или в абаносов ковчег ще й се явим.  И така, Стамат беше положен в нови одеала, от едната страна на главата здравец, от другата, цяло кило за из път от дезинфекционната двойно препечена течност. Знае ли се как е там, да не закъса човекът по пътя към рая или ада, ако трябва, от зли сили да се пази, ако не трябва, просто да му напомня за родната Пенкьовска планина и благоверната Петрана. Туриха подобието на ковчег в една каруца и опечалената процесия се затътри по стръмната пътечка към селското гробище. Напред вървят мъжете, пушат цигари и си спомнят за славния живот на Стамат. Подир тях едва пристъпят жените. По-близките вият провлечено, другите клюкарстват на ухо… До момента, в който слаботелесния вол не стигна баш до най-тясното на пътеката, където от едната страна имаше стръмен дол. И тогава пустия му вол взе, та се поднесе, каруцата се наклони и Стамат се изтърколи в долчинката.  - Лелееее! – писна веднага опечалената Петрана. – Стамат се търколи в долаааа!  - Нищо му нема, комшийке! – взе да я успокоява Йордан. – Тревата е мека, нема да се натърти.  - Ще се пребие, бре Йордане! Главата си ще счупи, може крак или ръка да потроши! Що ще прави тогава? – прехвърляше на глас възможните поражение върху Стаматовото тяло Петрана.  - Ми той… нали е умрял, няма да го заболи – плахо предположи Йордан, но като видя съкрушеното лице на Петранка, си затрая.  - Какво става, бе? – понесе се въпрос от задните редици на опечалените.  - Какво, Стамат паднал, изтърколил се в дола! – обясниха очевидците от предния фронт. – Не му се мре, види се, та побегнал!   - Божке, нали знаете, че там е змиярник! – сети се баба Василена. – Може някоя да го ухапе, божкееее, да го натрови!  - Ба, ще го натрови! Най-много да се напие, ако го ухапе! – през зъби уточни друга жена, зачулена в избеляла черна забрадка. – Той, Стамат нали все се дезинфекцираше, трябва да се е спиртосал. Не бой му се, няма да го отровят!  Поп Марин, който до момента мрънкаше под нос някаква погребална литургия и кажи-речи беше заспал пътьом, най-после се оцъкли срещу опечалените, узнал факта, че мъртвеца е забягнал из долчинката.  - Къде го  покойника, бре мискини! – размаха кандилото към ридаещите. – Къде го прахосахте? Да не е вампирясал, ей! – и се закръсти усърдно.  - Не, бе дядо попе, Стамат се отърколи в дерето, защото волът залитна, а ковчегът нефелен, – обясниха опечалените от предните редици създалата се ситуация и се скупчиха за кратко съвещание.  - Че ще трябва да го вадим, спор няма. Ама кой? – попита най-възрастния, дядо Добри, който след месец щеше да навърши 100 години. – Аз, видно е, не мога.  След него всеки от мъжете най-надлежно обясни ситуацията около здравето си и причините, поради които няма как да се смъкне в дерето. Синовете на Стамат като най-млади от своя страна бяха на гробището, където оформяха вечното жилище на отеца си.  Тогава някой видя, че шишето със сливовата за дезинфекция се е пропукало и ревна по-силно, отколкото би ревал за мъртвеца:  - Ракията, ракията ще се зяноса! Ще се пръсне шишето! Жени, дайте нещо да я изсипем, да не изтече пущината, че Стамат няма да иска да го извадим из дерето! Ще се превърти в гроба, ако узнае тази мерзост!  Петрана, като най-заинтересована мъжът й да положи кости във вечния си дом, тутакси опразни една голяма паница с курабии и на тяхно място беше изсипана жълтата скоросмъртница. Уморени от преживявания, мъжете насядаха край оврага и решиха да се дезинфекцират за здраве тяхно и упокой на Стаматовата душа. Паницата тръгна от човек на човек, хвалеха майстора, желаеха му живот и здраве и пак да направи, после се сещаха, че няма как, ама пък джибрите му няма да оставят. Ще ги сварят, ще ги нагласят, заклеваха се гласно те. Стамат слагаше черничеви клечки за цвят и лукчета за аромат. Всеизвестна тайна! Жените също седнаха. Те пък извадиха от бохчите това-онова да хапнат, че пладне минаваше.  Дядо поп също седна и често-често отпиваше от паницата. По едно време се плесна по челото и викна, че след обеда имал кръщавка, а още не е опял Стамат. Този вик на божия човек вдигна на крак мъжете, които отново се засуетиха как и кой ще измъква Стамат от дерето. И като нямаше градивно предложение, някой стигна до идеята да го оставят да пренощува за последно в любимата Пенкьовска планина. Като чу това Петрана писна:  - Никога! Не оставям Стамат при змиите! Синовете ще почакат на гробищата, па като не отидем, ще тръгнат към нас и ще го извадят! – отсече тя и опечалените отново седнаха да мислят, говорят и изобщо да убиват времето до пристигане на спасителната команда. В този отрязък от време се родиха най-различни страховити предположения. Салатата ще вкисне, доматите ще завъдят винарки, курбанът ще се залои, ще трябва да се подгрява, хлябът ще изсъхне, бирата дали е студена, ракията ще се изчака…  Минаха още два часа и синовете-левенти се показаха на баира.  - Де го тате? – провикна се първият.  - Айде, изчакахме се! - уточни времетраенето вторият.  Третият само вдигна рамене. После слязоха при опечалените и си заговориха в хармония със ситуацията. Като се разбра, че няма как, те ще изнесат спасителната акция на свой гръб, тримата юнаци изцедиха последните капки от паницата за кураж и след половин час Стамат беше натоварен на каруцата.  На гробището се появи друго неудобство. Ковчегът беше на отделни съставни части и това създаваше известен конфуз. Тогава някой се сети, че на младини Стамат е ходил на работа в Кърджали и кой знае, може да се е запознал с някой ходжа и да му харесва исляма, ама да си е траял. Та по тая причина да му турят дъски на дъното на гроба, да го търколят с одеалото и наредбата за вечния дом, после пак дъски и готово. Все пак, философски заключи вносителят на предложението, нали всички отиваме при Бога. Така и направиха. На поп Марин му остана време колкото да каже „Вечна му памет на Стамат!” и процедурата по погребението беше приключена.  На връщане опечалените бяха къде-къде по-чевръсти. Хем се спускат по надолнище, хем гладни, хем жадни. А мисълта за трапезата направо им даваше такива сили, че как не се затъркаляха по пътеката, не се знае.  Онези, които се суетяха за посрещане на опечалените отдавна бяха каталясали и наквасени с дезинфекция до второ пришествие. Като видяха процесията, те се опитаха да рипнат от столовете и да завият на умряло, ама види се, бяха забравили за повода и ревнаха радостно:  - А бре, бре, бре … къде се загубихте, бре! Мухите нацвъкаха салатата, не можем да я овардим, курбана се изчака! Айде бре!  Опечалените заместиха печалността си със суетене и тутакси се наместиха по столове и пейки. Скоро от масите се извиси и някаква граовска песен, която била любима на Стамат. След нея се подхванаха и други, по-радостни и предизвикващи дори и старите нозе да потропват.   Към полунощ всички опечалени се бяха хванали на хорото, викаха иху, мъжете удряха каскети в земята, жените тресяха остарели и увиснали до пъпа цици, казанът с курбанът беше празен, а салатата, ометена до последен домат.  Това не пречеше на опечалените да друсат хоро, да пият от неизчерпаемата здравословна течност на Стамат и да го благославят, да е жив и здрав, пак да изпече.  Поп Марин отложи кръщавката за друг ден и само той се сещаше понякога да каже ” Лека да му е земята на Стамат, къде е легнал. Хубава ракия правеше!” Латинка МИНКОВА



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lateto
Категория: Лични дневници
Прочетен: 194300
Постинги: 116
Коментари: 166
Гласове: 227
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930