Постинг
25.09.2012 10:50 -
ОТНОВО В КАТУНИЩЕ
Не бях ходила в това село с години…
Какво помнех ли? Най-вече хората, ако съм разменила по някоя и друга дума с тях, това помня. И миризмите също. Къщите са стари, дървенията потъмняла от времето, прозорците прибулени с перденца и дантели. Ах, какво ли има зад тях? Защо никой не го открехва и да види кой минава по улиците…
Същото си селото.Мостът хлътнал, реката се влачи едва-едва, някакви рибоци се стрелкат към камъните.
Разхождаме се с майка ми и внуците. Тя стара като къщите, едва крета, ама бастунчето не си взе, да не и било личало, че е толкова немощна. И пак въздъхва :”Ех, а каква жена бях, на какъв кран съм се изкачвала, що работа съм извлекла…” И аз го помня. Един ден реших да се пробвам. Стигнах до петото стъпало, па си рекох :”Латинке, я не се прави на смела, ами се приземявай, нямаш работа на високото!” Та така…милата ми майчица крета по улицата, диви се на хубосии, чуди се как тук живеят хората…
По стръмната уличка познавам къщата на Елена – стара моя познайница. И тя с бастун…Подпира се и ръчка огъня пред вратата. В казана ври компот. Зима иде.
-Я, Ланитке, ама ти ли си? – сеща се за мен и почва да пита за народа от вестника.
-Няма ни, пръснахме се, мрем и се пенсионираме, – докладът ми е кратък и двете жени сядат на раздумка до вратата.
- Мъка, мъка е да живеем вече, – затуля с ръка устните си Елена. – Едва я кърпим. Па и болни… С какво да купуваме лекарства? Зимата тук живеят 25 човека. Оредяхме, остаряхме, заминаваме си. Лятото идват, не е като да не идват. Ей го и внука тука щъка, от Шумен идва, ама му е скучно. Вързал една бутилка на връв и я подмята насам-натам. Поне не си мори очите с компютър. А ти как я караш? – обръща се към майка ми и ги оставям да си разменят информации за болежки, лекарства и тъга по спокойния минал живот.
Катунище… озърта се в Балкана, притихнало зимата и живнало лятото, страх ли го е, има ли надежда в подновените къщи, не знам. Ама се топи…гледам катинарите на някои от портите, през процепите се вижда буренясал двор, подивели овошки, цветя едва-едва надничат из гъсталака. Камбанарията е същата… поглежда из дърветата, замлъкнала, тъжна от поводите, които я раздвижват. Умирачка…
Спомних си и за оная баба, при която бях ходила преди години. Портата на двора е почерняла съвсем. Зад нея нищо не се вижда. Дори веригата е почерняла от ръжда. Няма и некролози. Само няколко кабърчета подсказват, че някога са държали вестта за нечия смърт.
Живот, така въздишаше баба ми, когато станеше дума за смърт. С други думи, оттекъл се е, вече няма нищо.Тя не казваше и погребахме го, а прибрахме го.
Та така…живее си Катунище, с 25 човека, ама си живее. Няма да се прибере. Докато трепкат белите перденца , докато идват дечурлигата да мятат бутилки на връв, докато тече бистрата вода от чучура на чешмата, докато ни има и нас, и тези след нас. Нали?
Латинка Минкова
