Някога, много, много отдавна едно дете изпълзяло от пещерата и погледнало към звездите. Любопитство блеснало в черните му очички, захласнало се и мисълта ( колкото и ограничена да била) полетяла нагоре. На сутринта пак изпълзяло и започнало да изследва околностите пред пещерата . Зелени стъбълца, цветенца, мушици, камъчета…всичко пробуждало любопитството му, плахо опипвало чудноватите предмети с ръчичките си и така опознавало големия свят. А вечерта се повтаряло същото…черното тайнствено небе, звездите, голямата блестяща Луна. И така, времето минавало, любопитството в очите на детето оставало. Пренесло се в неговото дете, в детето на детето… Детето се събуди. Нещо шуми…звук някакъв. Ослушва се, трие очички. От кутията излизат звуци… От друга кутия се виждат лица, различни от тези на мама и тате. Детето протяга ръце към пеещи, скачащи, движещи се играчки. Гледа ги любопитно, изследва ги с ръце, мирише ги, вкусва ги, също като онова дете пред пещерата. Очичките му са широко отворени за невероятното разнообразие на този чуден свят и не подозира, че когато порасне, любопитството му ще се простира отвъд границите на Слънчевата система и галактиката, ще се рее до началото на Времето и ще търси философията и смисъла на съществуването, ще се посвети на изумителните постижения на човешкия ум и на съвършената хармония на Вселената.Ще твори и ще създава нови чудеса, ще мечтае за други светове.  Любопитството на детето към живота – да го пазим в себе си, докато очите ни гледат на този свят. Латинка Минкова  

Колкото и да е изгубил детето в себе си, човек винаги си остава любопитен, но това не винаги е хубаво. Всеки трябва да знае до къде е добре да се простира любопиството му.

Имах предвид любопитството към света, който ни заобикаля, към Вселената и чудесиите на природата, затова наблегнах на звездите и необятността на пространството. Любопитство към личния живот на другите - абсурд!!!