Постинг
07.02.2011 11:59 -
Преброители, и това може да се случи
Както се казва, преброяването не е от вчера, та тези с малко по-голямо ЕГН вече натрупахме опит и обогатихме спомените си със странни и смешни случки.
Така преди години се случи да броя народа и оборудвана с диплянка, в които липсваха само въпроси от рода на колко пъти, кога и с кого се случва нещо под юргана, трябваше да посетя определената ми извадка от население. И като искаш да изкараш някой лев за черни дни, търпиш и неволите по обхождане на адреси в тъмна доба, защото тогава хората се прибират от работа.
От онова преброяване няма да забравя три случки.
Край, заминах в бурканите!
Адресът беше в някакъв блок на жена, на чиято врата стоеше надпис „Домоуправител” ( Това е важен щрих в по-нататъшните ми преживявания. ) Ходих няколко пъти и все не намирах въпросната дама. Една вечер зад вратата се чуха тежки стъпки и когато ключалката щракна, пред мен се изправи огромен мъж с най-огромния касапски нож, който бях виждала.
Обяснявам му за какво търся съпругата му, а той настойчиво току ме кани да вляза „Сегинка ще дойде, бе, ей сегинка! Няма къде да иде, ще се върне…” Влизаме в кухнята и замръзнах от ужас! Кухненската маса беше отрупана с мръвки! Най-малко две прасета беше разфасовал човекът и веднага реших, че няма да спре с тая купчинка. А той току потупва с ножа по ръката си и повтаря - влизай, сядай ще пием кафе! Аз, както се вика - у шише!
Онзи взе да потропва с ножа по масата и нарежда като в скоропоговорка , „Ей сега ще дойде жената, докато изпием по едно кафе и тя е тука! За колко няма да стане, слагам джезвето…”
Хич и не седнах. Гледах мръвките като хипнотизирана и си мислех, е сега тоя юнак, както ги е наел, като нищо ще ме разфасова, ще ме омеша из свинското и заминах в бурканите. Отидох, та се не видях! Ще останат децата сирачета, каква ли мащеха ще доведе баща им…Така дългосрочно си мислех за бъдеще без мен и гледах огромния нож, който не слизаше от ръцете на мъжа. После си помислих, а бе щом жена му е домоуправител, той сигурно не е сериен убиец… Да ама, поканата за кафе не секваше. Не знам как ми хрумна, но изтърсих:
-Телефон имате ли?
-Не, защо ти е телефон?
-А, домашните ми знаят, че съм на този адрес, - подсказвам, че ако изчезна в бурканите, знаят къде съм и продължавам, – обаче имам високо кръвно и ако пия кафе сега, може да го вдигна, ще ми трябва Бърза помощ, защото нямам хапчета и ще трябва да викаш линейка. – Тази глупост можах да измисля, отстъпвайки към външната врата. Когато се уверих, че е отключено, се успокоих. Е, на другия ден „преброих” жената, ама ако съпругът й знаеше какви мисли имах предната вечер…
Яж, пий, ама не ме брой
За този адрес имах телефон, та си бях уговорила час, в който да ги посетя. Отивам привечер, стопанинът строил семейството – жена с три деца и ме здрависват. После ме канят в хола. На масата безалкохолно, кафе, кекс и бонбони.
-Да нямате празник нещо… - мънкам под нос и се чувствам неловко, че съм осуетила купона.
-Не, демонстрираме добронамереност към твоята личност. Всички сме тук, нямаме нищо против теб, приготвили сме почерпка, да не кажеш, че сме лоши или скръндзи. Ако не ти харесва, казвай какво искаш – ракия, коняк, вино, мезелъци! Яж, пий, вицове казвай, ако искаш, хоро ще ти играем, каквото искаш прави, ама няма да ме броиш!
-Е що така, то няма нищо лошо, анонимно е… - почнах да обяснявам.
-А бе анонимно! Знам колко анонимно е! Един мой приятел преди време го броила ей така анонимно, пък после не може да се отърве от милицията. Затова седи тук, яж, пий, ама няма да ме броиш.
Пробвах кекса, пих кафе ( тогава вдигнах кръвно само за онзи случай с касапина ) и си тръгнах по живо по здраво. Непреброила любезния домакин…
Каквото е дал Господ…
Тази жена живееше в къща. Разнебитена, бедно обзаведена, но пък богато украсена с атрибути на християнската вяра. Накъдето и да погледнеш, някакъв светия те гледа укорително, бащински, страдалчески или любящо…Главозамайващо!
Обяснявам, че ще трябва да попълним един немалък въпросник и сядаме на масата.
-Е,щом Господ е решил да ме броиш, ще ме броиш, да бъде волята му и да се свети името му .– Жената се кръсти и гледа към кандилото и иконата.
-Ти деца имаш ли? - пита ме тя.
-Две…айде да почваме.
-Значи две ти дал Господ, да му се свети името и така му била волята.
-А , в случая заслугата е на Иван и толкова искахме – опитвам се да обяснявам светския характер в семейството, но жената не спираше. И като почна, та така до края.
Телевизор нямаше, защото Господ не и дал, такава била волята му и прочие оправдания. Ама радио имала, пак по височайша воля и с негово позволение. Всичко, което я питах, беше съпроводено с многобройни обяснения за волята Господна. По едно време имах чувството, че жената не ходи на тоалетна без негово позволение и воля, за всичко до Господ се допитваше. Не, не се подигравам с религиозните чувства на жената, ама всичко прекалено никому не е угодно, дори и на Господ. Нямаше дума, действие или дори дихание, което тя не съгласуваше с него и не вършеше по негова воля. А питате ли ме мен как трябваше да попълвам огромния въпросник? Ако това обикновено отнемаше около час, то при нея се проточи повече от три часа. По едно време ми идеше да взема календара от стената, да и запуша устата и да и позволя да ми отговаря само с кимане на глава. Ама, нали съм съвестен преброител, изтърпях и това.
Ей такива работи може да се случат и сега. Какво да се прави, нали трябва да се броим! Пък току виж и управниците ни почнат да ни броят за хора.
Латинка Минкова
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
