На Ларгото до кафенето има четири мотора, от ония яките, които не си знаят нито моща, нито децибелите. Паркирани са сгодно за притежателите им, така, че хем да ги наблюдават, хем да оглеждат полуголите млади и не дотам млади девойки, състезаващи се по икономично облекло. С други думи – криза и в облеклото! Ако трябва да спазваме законите и правилата, както е в Европа, а ние току се сравняваме с нея, тия мотори не трябва да са там, защото има знаци, забраняващи карането на велосипеди. За мотори да не говорим, още повече, че те са хем мощни, хем ужасно шумни. Да, ама притежателите им са наблизо и веднага си личат. Яки мъжоци, с тъмни очила, многобройни татуировки, шапки-малоумки и стегнати потници. Пият коктейли, отпуснали морни снаги въз диванчетата, а краката им са удобно полегнали върху ниската масичка.Изули са чехлите, мърдат лениво с пръсти, разхлаждат ги и млящат дъвки. Не е необходимо да си врачка, за да познаеш професиите им. Сутеньори отвсякъде. Може и наркопласьори … или нещо от сорта. „Професия”, гарантираща благоденствие, слободия, погазване на всички правила и закони, незачитане на околните ( иначе как би метнал краката си на маса, която след тях ще се ползва от нормални граждани!)

Ще кажете, нищо ново под Слънцето. И ще сте прави.

Срещу кафето има РЕП. Много ми се искаше да си купя поредицата на в. „Стандарт”. Питам колко струва.

-Девет лева, – любезно ме информира жената.

Правя сметка, че всяка седмица трябва да отделям тези пари…непосилно за бюджета ми.  При това поредицата ще излиза в продължение на седмици…

-Ще минеш и без книги, – успокоява ме жената и за да възстанови душевното ми равновесие, добавя: - Нали пишеш във вестник, не ти ли стига, що ти е да четеш и книга!

-Ще мина, няма как … ама взех да минавам без много неща. Последното, от което се лишавам, е книгата…

И тогава ме хвана яд! Затова, че не само аз, ами толкова много четящ народ се лишава от духовна култура, от това, че дебили като вече описаните притежатели на яки мотори и проститутки не само че не мислят за нещо що годе стойностно, но и погазват всички правила, дават тон на живота и най-лошото – служат за пример на децата. Че как? Баткото какъв як мотор има, какво девойче е приседнало на коленете му, а то…ах, то пък е мечта за малките момиченца…

Не зная, това може да се счита за нормално… вече. И понеже за мен не е, написах го…

Латинка Минкова

-           

стана ми много тъжно ,като го прочетох

Тъжно, но истинско, така е за съжаление, такава е истината. Какво излиза в същност, кои са сега платежосрособните? Тези, които в живота си не са прочели и една книга, тези които навсякъде демотстрират своето невежество и простота, като нещо, с което се гордеят. Но бих казала, жалко за нас, жалко за талантливите и способни хора, и най-вече жалко за нашите деца, които до някъде им харесва подобен живот.