Гледам ги до казаните за отпадъци – четири-пет мургави, окъсани и безкрайно мърляви циганчета, на възраст между 7 и 10-12 години.

Забавям ход, за да видя разпределението на труда. Най-големият, естествено, е ръководител на звеното. Сочи с пръчка в казана и обяснява нещо на своя си език. Другите отговарят и се получава някакъв крещящ и възбуден ромон от непознати думи. Пълнят някакъв чувал, разгръщат друг и личи, че са възбудени от съдържанието на казана.

Бях на път да ги отмина, когато видях, как най-малкото циганче се надигна на пръсти, държейки се с все още неукрепналите си ръце за края на казана и занаднича в него. Гледаше така, като че целият свят беше съсредоточен сред хорските отпадъци. За безкрайно мърлявото и още по-зле облечено дете светът беше в боклука. С такъв поглед малките чистички деца изучават света, държат играчката и я оглеждат като най-интересното нещо. Приличаше ми на мокро сиво врабче, което иска да клъвне трошица хляб, но не може да я стигне. Очите на това дете все още не бяха зли и недоверчиви.

После си спомних за връстниците му, които имат шанса да се родят при, да ги наречем – отговорни семейства, където децата са толкова, колкото финансите позволяват. В този час и на тази възраст връстниците на опърпаното циганче със сигурност са на топло и сухо и вероятно настойчиво ги приканят да си изядат следобедната закуска. А на капризното детенце и през ум не му минава, че под дъжда човешко същество на неговите години се надига на пръсти и съзерцава… нахапана кифла.

Ще минат две-три години и погледът на това дете ще се промени. Ще гледа нападателно и яростно, ако някой посегне на хубавия отпадък. Ще се бие за кифлата, кашона, желязото или каквото и да е друго нещо, годно за продан в казана, и ще е щастливо, когато победи. Със сигурност нито едно от децата в тази невръстна боклукчийска компания не ходи на училище. Кой знае колко ги е натръшкала майка им? Без да мисли, че оставя на света още и още нещастни същества, чиято съдба от рождението им ще бъде свързана с боклука на другите. Най-вероятно след казаните ще дойдат дребните кражби, после по-едрите, след това побоищата, оскотяването и ограничените цели в живота – храна, пиене и секс ( разбирай създаването на още деца )…

Виновни ли са те? Дали е вина това, че са родени от безотговорни родители? Но отговорността за тях ще трябва да носи обществото – да ги приютява, лекува, да им осигурява работа, която те не искат, да ги ограмотява, без надежда, че ще придобият елементарни умения да се справят с конкуренцията на труда. И за този омагьосан кръг, от който никъде и никой не би излязъл, ще ни хокат и сочат за пример, че не си „интегрираме” циганите. А на мен не ми се иска децата и внуците ми да понасят все по-голямо финансово бреме, издържайки хора, които не дават нищо на обществото.

Не, не ги мразя. Опазил ме бог от такова чувство към човешко същество, което не е виновно, че се е родило. Не ми пречат, свиква се с всичко. Само ме е срам, ужасно ме е срам, че това малко дете надничаше в казана и се надигаше на пръсти, мечтаейки да стигне до боклука.

Латинка Минкова

 

Както виноги си много добра.

Защо е необходимо да изпитваме вина за нещо, което не зависи от нас (фиксирам мен, моите близки и Вас)? На тази част от обществото, която има време да обикаля километри и да се рови в кофите за боклук, явно им харесва да живеят по този начин. Сигурно така е по-лесно. Това е избор. Не искам да изпитвам вина за нечий избор.
Освен ровещите циганчета, имаме бездомни кучета и котки, мечки в планинските селата, джунгла на пътното трасе, прецакана образователна и здравна система, всеки оцелява както може.
Трябва ли да изпитваме вина и за всичко това?
Р.Р Харесвам Вашите истории и ще продължа да ги чета с интерес.