Срещаме ги навсякъде, пенсионерите де… Казвам го без ни най-малка нотка на досада, не само защото и майка ми е в тези редици, а защото всеки ден виждам огорчението им. От балкона си снимах две жени, ама първо се заслушах какво си говорят.
-Добре, че Златка ни пуска ката ден у дома си, – на пресекулки каза едната и се подпря на приятелката си, а тя допълни:
-Че то ако вземе да се топлим по къщята си, ще умрем от глад. А тя… пуска ни. Всеки ден. И кафе черпи жената. Досада си е, ама ако не е тя…
-То тъй, тъй… ама у дома си е най-хубаво…
Жените отминаха. Живеят в квартала и ги срещам понякога. Все двете. Види се, че са стари дружки. Възрастни. Имат сила колкото да се подпират на тояжките, да турят нещо в найлоновите торби и да гледат сериали.
Но не затова ми е думата. Тези жени са наистина възрастни и може би не им е останало сила за нищо друго, освен да дишат и да се радват на всеки подарен от Бога ден… Думата ми е за всички възрастни хора, които едва преживяват. И няма какво да говорим, че те все пак имат сигурен доход, докато младите са застрашени от безработица.
Баба ми, неука, ама мъдра жена казваше така: „Чедо, докато човек е млад, има сили да се бори с трудностите в живота.Остарее ли, трябва да поживее спокойно и хубаво, защото вече не са му останали сили за борба с живота.” Затова нека не облазяваме сигурните 200 лева на възрастните, а да си помислим за обидата, която държавата им нанесе толкова щедро, та чак боли! Тези хора са построили всички според новите ни политици ненужни, огромни, демодирани, комунистически и за каквото се сетите определение заводи и фабрики. Ама не се посвениха да ги разграбят, съсипят и сринат до основи. Не знам как е в другите градове, но в Сливен за 20 години не се построи нито една свястна фабрика, но примерно от чорапената „Тони” , която даваше хляб на 700 човека, не останаха и темелите. И да е само тя… Какво остана от „Динамо”, „Победа”, ЗММ, „Декотекс” „С.Димитров”… Но да продължа отклонението за „издръжката на населението”. За срам, Сливен се крепи на п…… на проститутките. От горната махала на циганите, демек – от по-беличките. Гледам ги, млади момета, едва се развили, а вече в занаята! Колективно с мама! Да не изтичат средства, някой мъж от родата – сутеньор! По-големшките, пример за подражание, вече в хубави спортни коли – млящат дъвка, гримирани, наконтени според изискванията..
До тук с отклонението за доходите, което не е съвсем неуместно, защото останалите трябва да живеят от нещо. Ама от какво? Няма производство, а който го прави, се проклетисва от безсилието, което го обзема. Държавата гледа да го смачка тотално и се прави на сляпа пред вноса на нискокачествените китайски стоки. Такива като мен, дето моженето им ( за съжаление ), е съсредоточено в духовното, са закъсали тотално! Хеле пък в провинцията!!! Ей ни пак на темата… Един човек ме посъветва да се опитам да направя някаква „картина” на младия пенсионер. Че какво да я правя, нали това ме чака? Ако докретам до заветните точки, ще ми измъдрят нещо близко до границата на оцеляването и примерно с 2-3 лева повече от пенсията на уличната неграмотна метачка. Какво да си представям дереджето на днешните пенсионери, като нас ни чака същото, че и много по-лошо. Ама ако се опитаме да „погледнем „и малко след това … а кой ще ни изкара пенсиите, като младите хора ги няма, в гетата се роят хиляди бъдещи неуки и безработни армии, с професия „социален”… А и самите млади, ще натрупат ли точки за пенсия, като не могат да натрупат трудов стаж?..
И се чудя, защо държавниците ни толкова си намразиха народа? Каква е тая ненавист, това пренебрежение, тая досада и погнуса от нашето съществуване? Какво е това неистово желание да ни унищожат? Нали все пак трябва някой да им работи, да плаща данъци, та да има от какво да живеят? Чудя се на кое да ме е яд повече…
И понеже не съм песимист, понеже няма нищо на света, което да обичам повече от България, (изключвам близките си)остава ми само утехата, че имам щастието да видя планините, реките, морето ( ама вече го забравих ),да ходя по пътищата из горите, да бера билки да се радвам на приказните гледки…
Сигурно и онези две жени, които се радват на гостоприемството на приятелката си, са били крепени и от нещо друго. Сигурно всеки си има своята опора, която да му дава сили да пренебрегне омразата на управляващите към нас. Може да се окаже, че едно крехко цвете е по-силно от омразата. Ами ако е така, какво пречи да повярваме в себе си и да променим нещата? Знам ли…
Латинка Минкова
