Толкова ли зле живеем или повече  мрънкаме?

Лично за мен българинът притежава 100 положителни и 11 отрицателни качества. За десетте няма да говоря, а за единадесетото – много мрънкаме, бе, много! Виновни ни бяха турците, после руснаците, след тях комунистите, а виновниците след това се сменят на четири години. Все мрънкаме колко зле живеем и нали сме оптимисти, накрая заключаваме: „И по-зле ще стане!” ( Дано се сетите какво имам предвид.)

От  тридесет години американското списание „Интернешънъл ливинг” прави изследване за качеството на живот в различни държави. В класацията за 2010 г. участват 194 държави. Нашата мила и китна родина не е на последно място, та мрънкачите  да потрият ръце и почнат да опяват: „Е, видяхте ли?” По показатели на качество на живот сме на 44-то място. Турция е на 72-ро, а братска Румъния е девет места след нас. Изследователите са поставили на 20-то място родината ни като място най-добро за живот.

То, мрънкането е хубаво нещо. И лесно! И за не дотягам с разсъждения, ви предлагам един материал, който написах преди 2-3 години и се разказва за нашенци, емигрирали в Испания и отношението на тамошната хазяйка към българските неволи.

Над какво се диви една испанска доня

  Статистиката от последните години сочи, че в сравнение преди 15-20 години българинът се държи като отвързан – не го свърта в родината и се скъсва от пътуване. И понеже цифрите от статистиката може да се коментират, пътуващите се определят ту като волни туристи, които не могат да се нахойкат по световните чудеса, ту като обеднели балкански субекти, които вместо да ровят в родните казани, лъскат кенефите из така наречените цивилизовани страни. Вярно е, че има и от двете категории – нищожна част свръхбогати “бизнесмени”, които блъскат мозъчетата си в размисъл на кой курорт да отпуснат “морни” снаги, и огромна част от обеднели хора, които търсят каквато и да е работа, само и само да свържат двата края.

   Семейство Георгиеви са инженери, с които не се бях срещала от години. Когато се видяхме, разбрах, че и те  стегнали куфарите и отпрашили по неведомите пътища на гурбетчийството. Иначе машинен инженер звучи авторитетно, та чак и гордо, но когато две години си без работа, гордостта отива на заден план.

   По тази прозаична причина те се озовали в интернационална бригада по бране на портокали в съседна Гърция. След безкрайните гимнастики по физическо оцеляване в България, надницата на портокаловата плантация им се вдяла направо фантастична. После разбрали, че получават доста по-малко за доста повече работа от местните берачи. А животът при съседите скъп! Затова потеглили към Испания.

    Там пообиколили за разузнаване на съществуващата ситуация, свършили парите и така се установили в градче на брега на океана. Нали стая в нещо като пансион. Собственичката била около 50 годишна пищна испанка, наследила от съпруга си голяма къща, но понеже издръжката и струвала скъпо, давала я под наем, а самата тя живеела в апартамент. Доня Инес била любезна дама, с образование “килийно”, според нашите високи критерии, т.е. тя можела да чете, да пише и да си прави сметките. Сприятелила се с нашенци и един ден се провел горе-долу следния диалог:

  - Защо дойдохте чак в Испания? – попитала съпричастно доня Инес.

  - Ами няма работа! – обяснили сложната ситуация инженерите.

  - Лошо е, знаем ги ние тия работи! Сигурно си нямате професия, та сте се хванали в кухнята на ресторанта?

  - А, имаме си – инженери сме. Машинни…

  - Инженери!!! – вместо “оле” възкликнала испанката. – Та да се изучите за инженери е трябвало пари! Сигурно родителите ви са били богати и сега вече са разорени? Или пък сте ползвали кредити от държавата?

  - Не сме ползвали кредити. Получихме образованието си безплатно, а като пари получавахме стипендии от заводи, с които имахме договор за работа. Храната ни струваше стотинки, общежитието беше два лева на месец ,– отплеснали се в социалистическата романтика нашите хора.

  - Но сега сигурно няма къде да живеете? – не мирясвала в любознателността си емоционалната испанка.

  - Имаме си собствен апартамент!

  - Тогава сигурно е празен, може би сте тук да изкарате пари за обзавеждане?

  - Имаме си всичко най-необходимо – телевизор, пералня, фризер, хладилник, библиотека, мебели…даже вила на лозето имаме.

  - Ех, ако имахте собствена земя, може би щяхте да се захванете за нея и да не се блъскате тук.

  - Имаме, разбра се! Не е кой знае колко, но и двамата имаме наследствен дял от по половин къща и по двайсетина декара земя.

  Това напълно объркало донята и тя простенала така, сякаш видяла любимия си, разпран от тамошен разярен бик.

  - Но нали сте тук, защото сте бедни, без работа! Кога сте купили всичко това, че и образование сте получили?

  - Ами, преди демокрацията, – обяснили кратко и изчерпателно усложнената обстановка на напълно ошашавената доня.

  - И защо ви е била тая демокрация?

   Тук нашите хора, въпреки аналитичната си мисъл, не могли да дадат отговор на дамата. Или ако трябваше да и обясняват, можеше да и кажат  умната пословица: “Един гледа сватба, друг – брадва” т.е. за едни демокрацията се оказа безкрайна свобода да ограбват безнаказано или още по-лошо – напълно законно, а за огромната част от народа – свобода да обеднява до пълна мизерия. Но доня Инес не била много образована и едва ли е разбрала дълбокия смисъл на българската демокрация.

Латинка Минкова