Преди това

Днес срещнах предишния. Отиваше на репетиция. Музикантите са добре – докато държи инструмента и имат вдъхновение да изтръгват звуци от тях – търсят ги.

Много обича да си спомня. Върти, суче и все до отминалата бурна страст го докарва. И сега така. Придържа се за рамото ми, уж нещо се сецнал, та да съм му помагала. Вятър се сецнал. Знам му номерата – просто иска да ме докосне. Не за друго, а за да провери има ли ги флуидите. Боже мой, какви ти флуиди! От пет години изчезнаха, ама…

Та Маестрото пак си спомня. Забравих да кажа, че е музикант. Официално пианист и понякога за разнообразие и лично удоволствие - цигулар. Ама не е част от някакъв оркестър, ами национален музикант. Има си награди, отличия, свирил е из чужбина…Сега вече се влачи твърде бавно, няма го онзи хъс от младините.

И аз си спомням…От кога се познаваме…Сигурно има 15 години. Срещахме се по улиците, поздравявахме се, сменяхме дежурни реплики от рода на „Как си?” и „Накъде си се запътил?” и се разделяхме, изпълнили прилежно задълженията си на познати интелектуалци. Мислех си, че е надут пуяк, който търси камо артистични среди.( Между другото, той си е мислел същото и за мен.)

Така до един празник на нещо си, което вече не помня. Нали има празници за всичко – на земята, на влюбените, на музиката, на театъра и на всичко, що шава и не шава. Та беше някакъв празник, сигурно ще да е бил на музиката, защото се беше разпуснал да черпи. Пихме нещо, замезвахме и когато един от поетите предложи да му видим „обителта”, хич не се двоумихме. Взехме такси, набутахме се четирима човека и право в поетичната бърлога. По едно време единия отиде да пикае, а домакинът режеше в кухнята мезе. Останахме сами и със сигурност това не беше постановка. Просто така се случи. Маестрото ме сграбчи и докато се усетя, беше напъхал целия си език в устните му. В интерес на истината – не ми хареса. Или бях толкова шашната, че не можах да се осъзная какво се случва.

След няколко дни минавах край студиото, в което репетираше. Чух как свири на пианото и без да му мисля, отидох при него. Свиреше наистина прекрасно. Нещо от Шопен…Ако трябва да съм честна, всичко, до което се докосваше, оживяваше по някакъв приказен начин. Имаше талант, няма що!

-  Я, Лолита Торес! – зяпна Маестрото и се завъртя на столчето. – Дълго ти е името, бе жена! Може ли да ти казвам само Лол?

-  Щом те мързи толкова…бе няма значение. Важното е да знам, че се обръщаш към мен.

Маестрото стана и тръгна към мен. Беше лято и беше облечен с някаква тънка блузка. Това, което видях, ме накара вътрешно да се облещя.  Сърцето му тупаше до пръсване, виждаше се как блузката трепти при всеки удар.

След минута бях в обятията му, а след час се любехме върху някакво протрито одеало. Така се започна…

Дали беше добър любовник? Кой знае…Важното беше, че обичаше всяка моя клетка, обожаваше тялото ми, целуваше го навсякъде, гледаше ме, посвещаваше му най-прекрасните мелодии, галеше ме с тях, пееше ми и ме милваше, милваше…

Имах чувството, че никога няма да получим насищане един от друг. Маестрото искаше да ме съхрани навсякъде, затова се любехме на всевъзможни места, свързани с пианото и цигулката му. След един страстен секс, взе възглавничката, която слага под брадата си, когато свири на цигулката и я натърка между краката ми. Искаше да поеме цялата сексуална магия, да остане влагата ми и когато свири, да усеща миризмата й. Целуваше ме, опитваше се да ме изсмуче цялата и да ме поеме без остатък.

Когато трябваше да изнася концерти в други градове, изпадаше в ужас „Няма да те виждам цели три дни! Не мога да ги издържа!”. Когато трябваше да се прибира, започваше да звъни: „Лол, на 100 километра съм!” После пак :„Лол, само още двадесетина километра”.

Беше ужасно влюбен мъж! Тогава му казах, че не е за ден-два, месец или година а за …осем. Числото изрекох напосоки, което после ми изигра лоша шега.

Най-странното, че противно на мнението за артистите, че много-много не придирят и се хвърлят в креватите на всяка жена, Маестрото си беше направо целомъдрен. Жените, с които е бил се събираха на пръстите на едната му ръка. Разказа ми за всичките. Подробно и в най-малки детайли. Разказите бяха къси и скучновати. Имал някаква си Ема, която била от онези фенки, които сядали винаги на първия ред на концерт на любимия изпълнител. Забелязал я той, тя пък взела да го атакува с букети, после с вино и работата потръгнала. Разказваше ми, че Ема била толкова мощна откъм страна на телесата, че когато се любели, сваляли дюшека на земята, защото първия път строшили леглото. Тя дори се преместила да живее по-близо до него. Преместила се, ама…меракът му секнал. Направили 5-6 пъти любов и Маестрото се отказал. Хем тежичка, хем безинтересна…Важното е, че човекът отчел извънбрачна дейност, натрупал малко опит и продължил натам. С другата едва-идва изкарали две любения. Ама защо секнал, не ми разказа. Пък и много важно! Нали аз се гънех в ръцете му почти всеки ден до тогава, докато краката ми не започнеха да треперят.

При един от гастролите му, решихме да преспим една цяла нощ. Казах на сестра ми, че ще отида да я видя (тя живееше в града на концерта) , но отидох един ден по-рано.

- Няма как да платя – смънка Маестрото – То, като се прибера, нали жена ми ще пита къде са ми парите? Какво ще и кажа? – мрънкаше под нос, но все пак извади портфейла си.

Стана ми гадно.

- Е, като ще те бият или търсят сметка, прибери си парите. Все толкова имам.

Добре, че бях взела някаква храна за из път, та вечерта хапнахме. Нямаше хляб и го помолих да купи, не за друго, а за да не се чувства неудобно

 -Защо бе, Лол, я колко хубави неща си донесла, чак и уиски има!

Да не си кривя душата. Купи човекът някакво шоколадче, съвсем малко, вероятно по-малко не е имало. И щедро го раздели с мен.

Иначе нощта беше с много секс. Без почивка! По едно време на шега си помислих „Взела съм го за цялата нощ, ще се старае!”  

На сутринта ми показа откъде да си купя билет за градския транспорт и се разделихме. Първата капка от чашата на любовта се оттече. Мразя сметкаджиите, които цепят стотинката на две. Мечтаеше за подобна нощ, а когато се случи, не беше кавалер.

Така минаваше времето. Слушах го как свири, а той се вживяваше в какво ли не: „Лол, нека да сме като Шуман и Клара Вик”  или  „Да сме като Шопен и Жорж Санд, тя ти отива на характера!”  Накрая се спря на нещо по-трагично. Трябваше да сме като Бетховен и неговата Безсмъртна любима. Защото аз съм щяла да съм тая Безсмъртна любима, той дори ще напише музика за мен, ще съчини опера. И дори правеше опити…Искаше да ходя на репетиции с оркестъра, макар че го направих само един път. Да съм го гледала, всеки музикант си имал такава дама, която го следвала навсякъде. Като че аз нямах друга работа и интереси.

Охладнях. Не знам защо. Може би нещата се натрупваха, досадата от вечните му разговори за великата музика на ( следват имената на композитора, който свиреше) и как той ги интерпретирал през душата си, как тя усещала всяко вибрато, модерато, алегро и анданте…

 -Лол, ти вече охладня! Не ме обичаш, Лол? Нали ми каза, че ще ме обичащ осем години. Минаха само пет! Обичай ме още три години, Лол! Ти обеща, помня го! – прегръщаше ме и шептеше в ухото ми „Нали обеща, обеща, обеща ми…”

Обещах, ама какво да правя! Няма вече нищо. Къде отиде, и аз не знам.

После почна да ревнува. От един кретен, когото не понасях нито физически, нито духовно. Предпочитах да видя разложен труп, а не него. Беше някакъв художник, на ниво „най-добър в класа”. Разказваше, че картините му се харчели, но всички знаеха, че лъже. Вярно, че един път някой му беше дал две бутилки вкиснато вино за някакъв акварел и това си беше.

Тоя набеден художник все се престъргваше около мен и искаше да ме рисува. Хвалеше външността ми, усукваше се, а аз се чудех как да се отърва от гнусното му присъствие.

Не знам защо, но Маестрото реши, че тоя идиот има нещо общо с мен. Разказваше разни небивалици, чути от някакви хора, а бе долна и мерзка история. Изпъвахме нервите си със станалия вечен разговор за тоя кретен. Маестрото все искаше да изчистим въпроса „Бил ли е идиота мое гадже или не?” При което червата ми се обръщаха и ми идеше да повърна, толкова мразех този неописуемо гаден разговор.

В края на сезона в града гостуваше много добър оперен певец  и Маестрото щеше да му акомпанира. Великодушно ми подари покана за двама и отидох да му благодаря.

- Е, какво става, Лол? – Маестрото се изстегна на стола и започна да кърши пръсти.

Бъбрихме за минали неща и най-вече за това, че бяхме ненадминати в  любовните изпълнения.

- Само искам да ми кажеш дали наистина си била с Художника? – за хиляден път ме попита ме Маестрото.

Това преля окончателно чашата. Ако не беше Кембричкото ми възпитание, щях да го заплюя в лицето.

А аз само си тръгнах. Завинаги и окончателно.

2.

Не мога да забравя предишната. Силя се, ама не мога. Все е пред очите ми – русолява, с прекрасно тяло и прекрасна усмивка. Ако разказвам за външността й, ще трябва само тази дума да употребявам „прекрасна”.

За първи път я видях зад бюрото. Беше още нова, не я познавах. Навела глава и пишеше нещо. Когато попитах за колегата ми Жоро, тя вдигна очи и като че ме преряза. Сини, дълбоки и омайващи. Така Мария нахлу в живота ми.

Търсех Жоро, а канех нея  на кафе…После я водех по разни купони, остроумничих, правех се на шут, разказвах измислени истории, естествено, за да й направя впечатление. И за да се смее. Имаше писклив глас и това ми харесваше. Но дори да грачеше като сврака, пак щях да я харесвам.. Разказвах небивалиците, гледах я в очите и ден след ден хлътвах като глупак.

След няколко месеца организирах пикник на вилата. Поканих колеги, за които знаех, че няма да дойдат. Така се озовахме само двамата с Мария. Треперех, все едно за първи път докосвам жена. Всъщност, за първи път докосвах такава – изваяна, нежна, тръпнеща…

Сексът беше божествен! Не можех да се наситя, целувах я в несвяст, исках да я поема цялата и ми се струваше, че сънувам. С всеки изминал ден страстта ми се усилваше и разумът отказваше да приеме реалността. А в нея имаше съпруга, деца…

- Ив Монтан – чуруликаше с пискливото си гласче Мария – Кога ще ходим там, кога ще ме водиш някъде, не си достатъчно с мен…

Какво да правя? Как да откажа на това разглезено дете, което се умилкваше в ръцете ми и търсеше моята закрила.

Исках да я направя най-щастливата жена. Посветих й се изцяло. Дадох и всичко, на което бях способен.

Всеки ден измислях различни изненади за моята Мария. А тя не се уморяваше да иска още.

Един ден я заведох на вече опразненото от съпругата бивше брачно ложе. Бях го застлал с червени карамфили. Представях си, как Мария ще потъне сред тях, как ще се смесят миризмите на любов и цветя, как ще се обичаме до полуда.

- Ай! – изписука Мария – Ти си чудесен, ама Жоро се беше постарал повече!

Втрещих се! Жоро - моят колега! Мария, като всяка руса жена, се оказа глуповата. Издаде се, без да иска, че когато ми се е клела в любов, е правила същото и с Жоро. Удобно и най-вече – практично. Все един е на линия.

Припаднах. Светът се сгромоляса отгоре ми. Сърцето ми спря да бие. Душата ми се срина. Умря. Остана празна и изчегъртана.

Болестта по Мария продължи с месеци. Празнотата остана за цял живот. Упреквах се, че заради нея пренебрегвах близките си, не бях достатъчно време с децата си…упреквах се за много неща. Грешник съм! Голям! Може би затова болката ми е такава – сърцето ми да не приема  други жени. Нямах надежда, че някога ще я преболедувам. Толкова съм смазан и уморен, че тръгнах през живота без надежда и посока – ден за ден. Вършех всичко през пръсти, не виждах смисъл в нищо. Ден за ден…

Мъжете сме глупави. Обичаме с очите си. Представяме си какви са били жените, разбили сърцата ни. В ума ни остават очите им, усмивките и най-вече телата. Припомняме си всяка гънка, мириса, нежната кожа. Пред очите ни са пръстите им, косите, устните, зъбите… Обичаме с очите си. Глупаво…И затова, когато жената си отиде, си спомняме чрез очите.

Жените също са глупави. Те обичат с ушите. Искат да чуя нещо хубаво. Дори и да знаят, че ги лъжем, те пак искат да го чуят. Да чуват думи, думи, думи…Глупаво!

И какво излиза, че любовта е глупост? Пък може и да е. Кой знае? И ако някой знае и ти каже, дали ще му повярваш?

Понякога любовта може да се стовари като гръм от небето, цапардосва те за миг, ококорваш се, а после тръгваш в старото русло на половете – опитваш се да обичаш с очите или с ушите. А любовта е край теб. Набива се в очи, ама къде сърце, че да я приемеш? Разбито! Е, ще се поувърта любовта около теб, ще пообича, ще поплаче, па ще си тръгне. Когато сърцето ти е затворено, как да влезе. А и като не искаш да пускаш никого вътре?

За Мария ли го пазя, за друга ли – не знам. Като се замисля, пазя го от страх. Може пак да ме излъжат или разочароват. Защо да рискувам, малко ли ми беше онази празноглавка с хубавите цици и очи? Ех, Мария, Мария…

Защо ли се уморих и да обичам?..

 Латинка Минкова ( Откъс от книгата ми "Две" )