…

… Aз съм Времето…

… Безвремие ли съм аз?

… Аз съм отвъд материята…

… Какво друго извън материята има?

… Аз съм извън пространството…

… Къде съм аз?

… Аз съм извън Разума…

… Какво е Разумът?

… Аз съм Абсолютното, Съвършено Нищо…

…

… И Всичко свърши…

Вселената оредя.

Опустя.

Няма ги Вселените.

Няма ги Световете.

… Дойде Краят…

    За Края не може да се разказва. И въпреки всичко аз ще разкажа за Края. И за Началото. После пак за Края. После пак за Началото…

    Родиха се Вселените.

    Разнообразни.

    Противоречиви.

    И са умрели.

    Започнали са от мен и са и са свършили през мен. Аз бях тяхното начало и краят им. Между тези две събития минаваха чудовищно дълги Времена.

    Никой не би могъл да ги измери.

    Защото времето е неизмеримо.

    Наистина ли е неизмеримо?

    Аз съм отвъд материята…

    Аз съм небитието.

    Преди мен не е имало Нищо. Нищото е бил Абсолютен Господар на несъществуващото. Пустотата е била съвършена и никаква надежда, че небитието ще се промени, не е съществувала. Чернотата е бил единственият цвят, тишината – абсолютно беззвучие, мъртвилото – единствено състояние.

…

    Нямаше звезди, нямаше мъглявини, нямаше материя.

    Имаше догалактическа плазма.

    И от несъществуващото се чу стон…

    Първият.

    От несъществуващото дойде Диханието…

    Материята измести Небитието.

    Роди се Времето.

    От тази първа секунда винаги ще се носи стон. Идва от миналото и от бъдещето. Този стон разказва за всичкото, което се е случило от тази първа секунда, и за всичкото, което ще се случи, докато не се разпадне и последният атом.

    Видях частичката, от която се родиха и Вечността, и Времето, и Всичкото. От този миг започна Началото.

    В него онова първо Дихание беше заложило раждането и умирането на Вселените, на Галактиките, на звездите и планетите, на Разума, на различни животи и различни смърти. От него щяха да произлязат световете, то щеше да ги направлява. Диханието щеше да създаде животворната Капка, която да оплоди сътворените светове. И от Диханието щеше да се роди всевиждащото око, което да направлява тези сътворени светове.

    Диханието и Окото щяха да са всичкото, да изграждат световете и  да се съдържат във всичко живо и неживо, а разпръсналата се Капка да опложда размножаването на тези светове.

    Да дават Начало и Край, защото предстояха много Начала и много Гибели.

…

    От първата секунда ще минат милиарди години.

    Ще се родят Вселените, ще се родят мъглявини, Галактики. Ще има звезди, планети…ще има хора, Разум. И те ще се раждат и умират, и животът им ще бъде като миг във вечността. Вселената ще отгледа всичко, Галактиките ще се уморят от своя бяг в Пространството и ще се спрат.

    В края на Времето или в началото на друго Време?

    После Галактиките ще поемат по обратния път към своето си Начало и към своята си Гибел.

    Милиони години те ще се привличат, спомняйки си за отминалия живот, но той няма да бъде същият.

    Нощните небеса ще бъдат жарки, дните – изпепеляващи. Това, което е било, ще започне да умира и да се разгражда. Планетите ще се разтопят, звездите ще се разпаднат и всичко ще се превърне в ядра и електрони.

    Вселената отново ще се събере в едно топче. Ще минат милиони години, в които времето ще си почине, а Диханието, Окото и Капката ще преосмислят дали този опит е бил достатъчно добър, та като родят следващите вселени и светове, те да са по-съвършени.

    Така се раждаха Вселените.

    От Окото, Капката и Диханието.

    Раждаха се и умираха.

    И никой не подозираше колко  разнообразни и чудни можеха да бъдат Вселените. Колко удивителен живот беше заложен от Идеята и Диханието.    И когато мисълта за Съвършенство стане достатъчно добра, Диханието, Окото и Капката отново щяха да пръснат възродилата се за нов живот праматерия, от която да се роди Ново Пространство. Но то ще съдържа в себе си всичко, което се е случило преди това. Ще съдържа и бъдещия си живот, който може да бъде и същият, както в предишното Пространство и предишната Вселена. Но може да бъде и друг.

    И никой нямаше да знае кога е било началото и има ли истинско начало, кога ще е Краят и има ли истински Край.

    Вселените ще раждат своите си светове и Галактики – те – своите си звезди и планети – планетите – своите животи или липса на живот.

    Животът пък щеше да роди своя Човек и Разум. И този Човек винаги щеше да е свързан с Космоса, защото и той, както и всичко в него са сътворени от космическата материя и оплодени от Капката. А Разумът му винаги щеше да е насочен към този Космос, защото душата му е вдъхната от Диханието и Идеята.        

    А Идеята беше тази, която разбуди Разума на хората.

    По своята същност Разумът беше нещо най-съвършено и доближаващо се до Идеята. Но Разумът беше и разум – зависи къде се беше родил. Важното е, че винаги беше при хората. И каквито и да бяха тези хора, разумът и животът им, планетите и Галактиките им – всички бяха обречени на Смърт и Прераждане.

    Този кръговрат може да е Вечен…

    А може и да не е …